Стопанската сметка в социалистическата общност

Мнозина социалисти никога не са се занимавали с политикоикономически въпроси, никога не са се опитвали да си изяснят условията, при които хората стопанисват. Други пък са се занимавали твърде обстойно с народното стопанство на миналото и настоящето и са се стремили да изградят система на стопанството на »буржоазното« общество. Те се наслаждаваха на критиката на икономическите отношения на »свободното« стопанство, но редовно пропускаха да приложат разяждащата острота, която тук проявяваха – не винаги с успех –, и към икономиката на желаното социалистическо общество. В пъстрите описания на утопистите същинското икономическо винаги остава пренебрегнато. Те възвестяват, че в тяхната страна на изобилието печените гълъби ще влитат в устата на другарите, но за съжаление пропускат да покажат по какъв начин трябва да се осъществи това чудо. Там, където започват да стават по-ясни в икономическото, бързо претърпяват корабокрушение – да си спомним например за фантазиите на Proudhon за обменна банка –, така че не е трудно да се посочат техните логически грешки. Когато марксизмът тържествено е забранил на своите вярващи да се занимават с проблемите на стопанството, което лежи отвъд експроприацията на експроприаторите, той всъщност не е сторил нищо особено, защото и »утопистите« в своите описания са пренебрегвали стопанското и са обръщали вниманието си единствено към обрисуването на външните състояния и на разбира се най-благоприятните последици от новото устройство на нещата.

Без значение е сега дали човек признава идването на социализма за неизбежна необходимост на човешкото развитие или не, и дали от обобществяването на средствата за производство очаква най-голямо щастие или най-дълбоко нещастие за хората – все пак ще трябва да се признае, че изследванията върху условията на едно стопанско предприятие на социалистическа основа не бива да се смятат само »за добро упражнение на мисълта и за средство да се насърчи политическата яснота и устойчивост«. Във време, когато все повече и повече се приближаваме към социализма, дори в известен смисъл вече сме сред него, изследването на проблемите на социалистическото стопанство придобива значение и за обяснението на това, което става около нас. За разбирането на политикоикономическите явления на днешна Германия и на нейните източни съседни страни това, което ни предоставя анализът на разменното стопанство, отдавна вече далеч не е достатъчно. Тук вече трябва да привличаме в доста значителен обем елементи на социалистическата общност. Опитите да си изясним същността на социалистическото стопанство при такива обстоятелства не се нуждаят от особено оправдание.

В социалистическата общност всички средства за производство са собственост на общността. Единствено общността може да разполага с тях и да определя тяхното използване в производството. От само себе си се разбира, че общността ще бъде в състояние да упражнява своите правомощия само чрез особен орган, тъй като по друг начин не може да действа. Как се образува този орган и как в него и чрез него намира израз общата воля, е за нас от второстепенно значение. Може да се помисли например за избора на органа и – ако той се състои от повече от едно отделно лице – за решения с мнозинство на членовете на корпорацията.

Собственикът на производителни блага, който е произвел и така е станал собственик на блага за наслада, има сега избора или сам да консумира, или да остави други да консумират. На общността като собственик на блага за наслада, които е придобила чрез производството, не се полага такъв избор. Тя не може сама да се наслаждава, тя трябва да остави хора да се наслаждават. Кой да се наслаждава и какво да се наслаждава всеки – това е социалистическият проблем на разпределението.

За социализма е характерно, че разпределението на благата за наслада трябва да бъде независимо от производството и неговите икономически условия. Несъвместимо е със същността на общата собственост върху производителните блага да се опре дори само една част от разпределението на икономическото вменяване на дохода на отделните производствени фактори. Би било немислимо например предварително да се остави на работника пълният доход от неговия труд, а след това дяловете на веществените производствени фактори да се „подложат“ на особено разпределение. Защото в самата същност на социалистическия начин на производство се крие, както още ще трябва да се покаже, че в него дяловете на отделните производствени фактори в дохода от производството изобщо не могат да бъдат установени, че той е недостъпен за всяка сметна проверка на отношението между производствените разходи и производствения доход.

Кой принцип се избира за разпределянето на благата за наслада на отделните другари, е за разглеждането на проблемите, които ни занимават, доста несъществено. Дали човек иска да отмери на отделния индивид според неговите потребности, така че този, който има по-големи потребности, да получи повече от онзи, който има по-малки; или дали се взема предвид достойнството на отделния индивид, така че по-добрият да получи повече от по-лошия; или дали човек вижда идеала във възможно най-равномерното разпределение, така че всеки да получи по възможност еднакво количество; или дали човек иска да вземе за мерило на разпределението оказаните на общността услуги, така че на по-прилежния да се полага повече от по-мързеливия – винаги нещата ще стоят така, че всеки получава отмерване от общността.

Да приемем за простота, че отмерването става според принципа на еднаквото третиране на всички членове на обществото; не е трудно тогава да си домислим отделни корекции, които степенуват полученото според възрастта, пола, здравословното състояние, особените професионални необходимости и подобни. Другарят получава например връзка от талони, които в рамките на определено време се осребряват срещу определено количество различни определени блага. Така той може после всеки ден да се храни няколко пъти, постоянно да намира подслон, от време на време да се отдава на развлечения, от време на време да получава нова дреха. Дали осигуреното по този начин задоволяване на потребностите ще бъде по-богато или по-бедно, ще зависи от продуктивността на обществения труд.

Не е необходимо всеки сам да изконсумира и целия си дял. Той може да остави нещо от него да се развали неизползвано, да го подари или – доколкото това е съвместимо със свойството на благото – да го запази за по-късна нужда. Но той може и да размени нещо. Любителят на бира охотно ще се откаже от полагащите му се безалкохолни напитки, ако може да получи повече бира; въздържателят ще бъде готов да се откаже от своя дял спиртни напитки, ако срещу това може да придобие други наслади. Любителят на изкуството ще иска да се откаже от посещението на кинотеатрите, за да може по-често да слуша добра музика; еснафът ще има желанието да отстъпи билетите, които му дават право на вход в местата на доброто изкуство, срещу наслади, за които има повече разбиране. Всички те ще бъдат готови да разменят. Но предмет на разменния оборот винаги ще могат да бъдат само блага за наслада. Производителните блага в социалистическото общество са изключително собственост на цялото; те са неотчуждаема обща собственост и затова res extra commercium.

Разменният оборот може да се разгръща и в тесните рамки, които му отрежда социалистическият обществен ред, посредством опосредстване. Не е необходимо той винаги да протича във формите на прекия размен. Същите причини, които и иначе са довели до формирането на непрекия размен, ще го направят и в социалистическото общество да изглежда изгоден в интерес на разменящите. От това следва, че социалистическото общество предоставя място и за използването на едно общоупотребимо разменно средство – парите. Тяхната роля в социалистическото стопанство по принцип ще бъде същата като в свободното стопанство; и в двете те са общоупотребимият посредник на размена. Но значението на тази роля в обществения ред, който почива върху общата собственост на средствата за производство, е друго, отколкото в онзи, който почива върху частната собственост на средствата за производство. То е тук несравнимо по-малко, защото размяната в това общество има много по-малко значение, защото тук тя изобщо обхваща само потребителски блага. Тъй като нито едно производително благо не се пуска в разменния оборот, става невъзможно да се узнаят паричните цени на производителните блага. Ролята, която играят парите в свободното стопанство в областта на производствената сметка, те не могат да запазят в социалистическата общност. Изчисляването на стойността в пари тук става невъзможно.

Разменните отношения, които се формират в оборота между другарите, не могат да бъдат оставени без внимание от ръководството на производството и разпределението. То трябва да положи в основата тези разменни отношения, ако при отмерването на дяловете на глава иска да направи различните блага взаимно заместими. Ако в разменния оборот се е формирало отношението 1 пура равна на 5 цигари, ръководството не би могло без друго да обяви, че 1 пура е равна на 3 цигари, за да отмери според това отношение на единия само пури, а на другия само цигари. Ако талонът за тютюн не бива да се осребрява равномерно за всекиго отчасти в пури и отчасти в цигари; ако – било защото те така желаят, било защото пунктът за осребряване в момента не може другояче – едните трябва да получат само пури, а другите само цигари, тогава при това би трябвало да се вземат предвид разменните отношения на пазара. Иначе при това всички, които са получили цигари, биха били ощетени спрямо онези, които са получили пури. Защото този, който е получил една пура, може срещу нея да размени пет цигари, докато пурата му се пресмята само за три цигари.

Промените в разменните отношения в оборота между другарите следователно ще трябва да подбудят стопанското ръководство към съответни промени в коефициентите за заместимостта на различните блага за наслада.

Всяка такава промяна показва, че отношението между отделните потребности на другарите и тяхното задоволяване се е изместило, че едни блага сега се желаят по-силно от други. Стопанското ръководство навярно ще се стреми да съблюдава това и в производството. То ще се стреми да разшири производството на по-силно желаните артикули, а на по-слабо желаните да ограничи. Но едно нещо то няма да може да стори: то няма да може да остави на отделния другар по свое усмотрение да осребрява тютюневия си талон или в пури, или в цигари. Ако даде на другаря правото да избира дали иска да получи пури или цигари, тогава би могло да се случи да се поискат повече пури или повече цигари, отколкото са произведени, а от друга страна цигари или пури да останат залежали в пунктовете за раздаване, защото никой не ги е поискал.

Ако се застане на гледището на трудовата теория на стойността, то за този проблем несъмнено съществува просто решение. За отработения работен час сдружникът получава марка, която му дава право да получи продукта на един работен час, намален с приспадането за покриване на тежащите върху цялото общество разходи, като издръжка на неработоспособните, разходи за култура и тям подобни. Ако приемем приспадането за покриване на носените от общността разходи в размер на половината от трудовия продукт, то всеки работник, който е работил един час, би имал право да получи продукти, за чието произвеждане е изразходван половин час труд. Готовите за употреба или за потребление блага и полезни услуги могат да бъдат изтегляни от пазара от всеки, който е в състояние да заплати за тях двойно повече от изразходваното за произвеждането им работно време, и да бъдат насочвани към собствено потребление или употреба. За изясняването на нашите проблеми ще бъде по-добре, ако приемем, че общността не прави на работника предварително никакво приспадане за покриване на носените от нея разходи, а по-скоро набавя необходимите ѝ средства чрез данъчно облагане на доходите на работещите си членове. Така на всеки отработен работен час би било давано правото да се присвоят блага, за чието произвеждане е трябвало да бъде изразходван един час труд. Една такава уредба на разпределението обаче би била неосъществима, тъй като трудът не представлява единна и еднородна величина. Между различните трудови дейности съществува качествена разлика, която с оглед на различното формиране на търсенето и предлагането на техните продукти води до различна оценка. Предлагането на картини не може caeteris paribus да бъде увеличено, без да пострада качеството на продукта. На работника, който е извършил един час най-проста работа, не може да бъде давано правото да потреби продукта на един час по-висококвалифициран труд. В социалистическата общност изобщо е невъзможно да се установи връзка между значението на дадена трудова дейност за обществото и нейното участие в добива на обществения производствен процес. Заплащането на труда тук може да бъде само произволно; то не може да се изгражда върху икономическото приписване на добива, както в почиващото върху частната собственост на средствата за производство свободно стопанство на обмена, тъй като, както ще видим, приписването в социалистическата общност не е възможно. Икономическите факти поставят твърда граница на властта на обществото произволно да определя заплащането на работника: в никакъв случай сборът на надниците не би могъл в дългосрочен план да надхвърли общественият доход. В рамките на тази граница обаче то може свободно да разпорежда. То може без всякакви затруднения да постанови, че всички видове труд се считат за равностойни, че за всеки работен час, без разлика в неговото качество, се изплаща едно и също възнаграждение; то може също толкова добре да направи разлика между отделните работни часове според качеството на извършения труд. Но и в двата случая то би трябвало да си запази правото да разпорежда особено относно разпределението на трудовите продукти. Че този, който е извършил един работен час, би следвало да има и право да консумира продукта на един работен час, то не би могло никога да постанови – дори и да се абстрахираме от различието в качеството на труда и на неговите продукти и освен това да приемем, че е възможно да се установи колко труд се съдържа във всеки трудов продукт. Защото в отделните стопански блага освен труда се съдържат и вещни разходи. Един продукт, за който е използвана повече суровина, не може да бъде приравнен на друг, за който е била употребена по-малко суровина.

Всеки, който, действайки в стопанския живот, избира между задоволяването на две потребности, от които може да бъде задоволена само едната, поставя ценностни съждения. Ценностните съждения обхващат най-напред и непосредствено само самото задоволяване на потребността; от него те се връщат назад към благата от първи ред, а след това и по-нататък към благата от по-висши редове. По правило човекът, владеещ сетивата си, е без всякакви затруднения в състояние да оцени благата от първи ред. При прости условия му се удава и без усилие да си състави съждение за значението, което имат за него благата от по-висш ред. Но там, където положението на нещата става малко по-заплетено и взаимовръзките са по-трудни за проследяване, трябва да бъдат правени по-фини съображения, за да се извърши правилно оценяването на средствата за производство – разбира се, само в смисъла на оценяващия субект, а не в обективен, някак общовалиден смисъл. На изолирано стопанисващия земеделец може и да не му се струва трудно да вземе решение между разширяването на животновъдството и разрастването на ловната дейност. Производствените пътища, по които трябва да се поеме, тук са все още сравнително къси, а разходите, които те изискват, и добивът, който обещават, могат лесно да бъдат обхванати с поглед. Но съвсем другояче е, когато трябва да се избира например между използването на даден воден поток за произвеждане на електрическа енергия и разширяването на въгледобива и създаването на съоръжения за по-добро оползотворяване на съдържащата се във въглищата енергия. Тук Заобиколното производство е твърде много, и всеки отделен негов случай е толкова дълъг, тук условията за успеха на предприятията, които трябва да бъдат предприети, са толкова многообразни, че в никакъв случай не може да се остане при просто смътни оценки, а са необходими по-точни изчисления, за да си състави човек съждение за стопанската целесъобразност на начинанието.

Изчислява може само с единици. Единица на субективната потребителна стойност на благата обаче не може да съществува. Пределната полезност не представлява единица на стойността, тъй като, както е известно, стойността на две единици от даден наличен запас не е двойно по-голяма от тази на е д н а единица, а по необходимост трябва да бъде по-голяма. Ценностното съждение не измерва, то степенува, то скалира¹. Поради това и изолираният стопанин на едно стопанство без обмен, когато трябва да вземе решение там, където ценностното съждение не се явява непосредствено очевидно, и трябва да изгради съждението си само въз основа на повече или по-малко точно изчисление, не може да оперира единствено със субективната потребителна стойност; той трябва да конструира съотношения на заместване между благата, въз основа на които след това да може да изчислява. При това по правило няма да му се удаде да сведе всичко до една единица; ала той ще намери достатъчна опора за изчислението си, щом само изобщо успее да сведе всички елементи, които трябва да бъдат включени в изчислението, до такива стопански блага, които могат да бъдат обхванати от непосредствено очевидно ценностно съждение, тоест до благата от първи ред и до тегобата на труда. Че това е възможно само при доста прости условия, е напълно ясно. За по-заплетени и по-дълги производствени процеси то в никакъв случай не би било достатъчно.

В стопанството на обмена обективната разменна стойност на благата се явява като единица на стопанското изчисление. Това носи тройно предимство. Първо, то прави възможно изчислението да бъде изграждано върху оценяването на всички участващи в обмена стопани. Субективната потребителна стойност на отделния човек като чисто индивидуално явление е непосредствено несравнима със субективната потребителна стойност на други хора. Тя става сравнима едва в разменната стойност, която възниква от взаимодействието на субективните оценки на всички участващи в разменния обмен стопани. Освен това изчислението по разменна стойност носи контрол върху целесъобразното използване на благата. Който иска да калкулира един сложен производствен процес, веднага забелязва дали работи по-стопански от другите, или не; ако с оглед на господстващите на пазара съотношения на размяна той не може да осъществи производството рентабилно, то в това се съдържа указанието, че други умеят по-добре да оползотворят въпросните блага от по-висш ред. И накрая, изчислението по разменна стойност прави възможно свеждането на стойностите до една единица. За тази цел, тъй като благата помежду си са заместими според съотношението на размяна на пазара, може да бъде избрано всяко произволно благо. В паричното стопанство тук се избират парите.

Паричното изчисление има своите граници. Парите не са мярка на стойността, нито пък мярка на цената. Та стойността не се измерва в пари. И цените не се измерват в пари, те се състоят в пари. Парите като стопанско благо не са »стойностно стабилни«, както наивно се свикнало да се приема при тяхното използване като standard of deferred payments. Съществуващото между благата и парите съотношение на размяна е подложено на постоянни, макар по правило не твърде резки колебания, които произтичат не само от страна на останалите стопански блага, но и от страна на самите пари. Това впрочем смущава най-малко тъкмо изчислението на стойността, което поради непрестанните промени на останалите стопански условия по правило обикновено има предвид само кратки периоди от време, периоди, в които поне »добрите« пари по правило обикновено са подложени само на по-малки колебания на съотношенията на размяна от своя страна. Недостатъчността на паричното изчисление на стойността произтича в основната си част не от това, че се изчислява в едно общоупотребимо разменно средство, в парите, а от това, че изобщо именно разменната стойност, а не субективната потребителна стойност се полага в основата на изчислението. Така в изчислението не могат да влязат всички онези определящи стойността моменти, които стоят извън разменния обмен. Който изчислява рентабилността на изграждането на дадена водна сила, не може да внесе в това изчисление красотата на водопада, която би трябвало да пострада от съоръжението, освен ако вземе предвид например спада на туризма и тям подобни, които имат своята разменна стойност в обмена. И все пак тук е налице обстоятелство, което при въпроса дали строежът да бъде осъществен, или не, се взема в съображение. Тези моменти обикновено се означават като »извънстопански«. Това може и да е така. За терминологии не бива да се спори. Но като нерационални не бива да се обозначават съображенията, които водят до това и те да бъдат вземани предвид. Красотата на дадена местност или на дадена сграда, здравето, щастието и удовлетвореността на хората, честта на отделни хора или на цели народи, когато бъдат осъзнати от хората като значими, са също толкова мотиви на рационалното действие, колкото и стопанските в същинския смисъл – дори и тогава, когато не изглеждат заместими в обмена и поради това не влизат в никакво съотношение на размяна. Че паричното изчисление не може да ги обхване, е заложено в неговата същност, ала не може да намали значението на паричното изчисление за нашето стопанско действане и бездействане. Защото всички онези идеални блага са блага от първи ред, те могат да бъдат непосредствено обхванати от нашето ценностно съждение и затова не създава никакви трудности да бъдат вземани предвид, дори и когато трябва да останат извън паричното изчисление. Че паричното изчисление не ги взема предвид, не прави съобразяването с тях в живота по-трудно, по-скоро го улеснява. Ако знаем точно колко скъпо ни излизат красотата, здравето, честта, гордостта, нищо не може да ни попречи да се съобразяваме с тях по съответния начин. На една чувствителна душа може и да се струва мъчително, че трябва да претегля идеални блага срещу материални. Но за това не е виновно паричното изчисление, то е заложено в същността на нещата. Дори и там, където непосредствено, без изчисление на стойността и парично изчисление, се поставят ценностни съждения, изборът между материално и идеално задоволяване не може да бъде заобиколен. И изолираният стопанин, и социалистическото общество трябва да избират между »идеални« и »материални« блага. Благородните натури никога няма да изпитват мъчителност, когато им се налага да избират между честта и например прехраната. Те ще знаят как трябва да действат в такива случаи. Дори и честта да не може да се яде, все пак може заради честта да се откажеш от яденето. Само онези, които искат да бъдат избавени от мъката на такъв избор, защото не биха могли да се решат заради идеални предимства да се откажат от материални наслади, виждат в самия избор вече осквернение на истинските ценности.

Паричната сметка има смисъл единствено в стопанското управление. Тук тя се прилага, за да се съгласува разпореждането със стопанските блага с правилата на икономичността. При това стопанските блага влизат в нея само в онези количества, които се разменят срещу пари. Всяко разширяване на областта на приложение на паричната сметка води до погрешни преценки. Паричната сметка не върши работа, когато се опитваме да я използваме в исторически изследвания върху развитието на стопанските отношения като мярка за света на благата; тя не върши работа, когато с нейна помощ се опитваме да оценим националното богатство и националния доход, когато с нея искаме да изчислим стойността на блага, които стоят извън разменния оборот, както например когато се стремим да изчислим в пари загубите на хора вследствие на изселване или на войни³. Това са дилетантски игри, дори когато понякога се водят от твърде проницателни националикономисти.

Но в рамките на тези граници, които тя в стопанския живот никога не престъпва, паричната сметка постига всичко онова, което трябва да изискваме от стопанската сметка. Тя ни дава пътеводител през смазващото изобилие на стопанските възможности. Тя ни позволява да разпрострем върху всички блага от по-висок порядък онази ценностна преценка, която в непосредствена очевидност се привързва само към благата, готови за наслада, а в най-добрия случай още и към производителните блага от най-ниските порядъци. Тя прави стойността изчислима и едва с това ни дава основите за всяко стопанисване с блага от по-висок порядък. Ако я нямахме, тогава всяко производство с надалеч обхватни процеси, тогава всички по-дълги капиталистически Заобиколно производство щяха да бъдат опипване в тъмното.

Две са условията, които правят възможна ценностната сметка в пари. Преди всичко не само благата от първи порядък, но и благата от по-висок порядък, доколкото тя трябва да ги обхване, трябва да стоят в разменния оборот. Ако те не стояха в разменния оборот, тогава не би се стигнало до образуването на разменни отношения. Вярно е, че и съображенията, които изолираният стопанин трябва да прави, когато в рамките на своя дом иска чрез производство да размени труд и брашно срещу хляб, не се различават от онези, които той прави, когато на пазара иска да размени хляб срещу дрехи; и затова в известен смисъл е прав онзи, който означава всяко стопанско действие, тоест и производството на изолирания стопанин, като размяна⁴. Но духът на е д и н единствен човек – та бил той и най-гениалният – е твърде слаб, за да обхване важността на всяко отделно от безкрайно многото блага от по-висок порядък. Никой отделен човек не може да владее безкрайното изобилие от различни производствени възможности дотолкова, че да бъде в състояние без спомагателна сметка да поставя непосредствено очевидни ценностни преценки. Разпределянето на властта да се разпорежда със стопанските блага на разделящото труда обществено стопанство върху много индивиди поражда един вид духовно разделение на труда, без което производствената сметка и стопанството не биха били възможни.

Второто условие е, че в употреба стои общоупотребимо разменно средство, пари, които играят своята посредническа роля и в размяната на производствените блага. Ако това не беше така, тогава не би било възможно всички разменни отношения да се сведат до един единен знаменател.

Само при прости отношения стопанството е в състояние да се справи без парична сметка. В теснотата на затвореното домашно стопанство, където главата на семейството е в състояние да обхване с поглед целия стопански механизъм, значението на промените в начина на произвеждане може повече или по-малко точно да се преценява и без онази опора, която тя предоставя на духа. Производственият процес тук протича при сравнително малко прилагане на капитал. Той поема малко капиталистически Заобиколно производство; онова, което се произвежда, по правило са блага за наслада или поне блага от по-висок порядък, които не стоят твърде далеч от благата за наслада. Разделението на труда е още в най-първите начала; един и същ работник се справя с труда на цял производствен начин от неговото начало до завършването на готовото за наслада благо. Всичко това е различно в развитото обществено производство. Не бива в опитностите на едно отдавна преодоляно време на просто производство да се търси аргумент за възможността да се справяме в стопанисването без парична сметка.

Защото в простите отношения на затвореното домашно стопанство може да се обозре целият път от началото на производствения процес до неговото завършване и винаги да се преценява дали единият или другият начин дава повече готови за наслада блага. Това вече не е възможно в несравнимо заплетените отношения на нашето стопанство. И за социалистическото общество без друго ще бъде ясно, че 1000 hl вино са по-добри от 800 hl, и то без друго може да вземе решението дали предпочита 1000 hl вино пред 500 hl масло или не. За да се установи това, не е нужна никаква сметка; тук решава волята на действащите стопански субекти. Но щом веднъж това решение бъде взето, тогава едва започва същинската задача на рационалното стопанско управление: да се поставят средствата по икономичен начин в служба на целите. Това може да стане единствено с помощта на стопанската сметка. Човешкият дух не може да се ориентира в смущаващото изобилие от междинни продукти и производствени възможности, ако му липсва тази опора. Той би стоял безпомощен пред всички въпроси за начина и за местоположението⁵.

Илюзия е да се вярва, че паричната сметка в социалистическото стопанство би могла да се замени с натуралната сметка. Натуралната сметка в стопанството без оборот винаги може да обхване само готовите за наслада блага, тя напълно не върши работа при всички блага от по-висок порядък. Щом се откаже от свободното образуване на парични цени на благата от по-висок порядък, рационалното производство изобщо е направено невъзможно. Всяка крачка, която ни отдалечава от частната собственост върху производствените средства и от употребата на парите, ни отдалечава и от рационалното стопанство.

Това можеше да се пропусне, защото всичко онова, което вече виждаме осъществено от социализма около нас, са само социалистически оазиси в до известна степен все пак още свободното стопанство с паричен оборот. В е д и н единствен смисъл може да се съгласи с впрочем несъстоятелното и само от агитаторски подбуди защитавано твърдение на социалистите, че одържавяването и общинизирането на предприятия още не представлява къс социализъм – а именно в онзи смисъл, че тези предприятия в своето управление дотолкова се поддържат от заобикалящия ги стопански организъм на свободния оборот, че същностната особеност на социалистическото стопанство при тях изобщо не можа да се прояви. В държавните и общинските предприятия се провеждат технически подобрения, защото тяхното действие може да се наблюдава в еднородни частни предприятия в страната и в чужбина, и защото частната индустрия, която произвежда средствата за тези подобрения, дава тласъка за тяхното въвеждане. В тези предприятия може да се установят предимствата на преобразуванията, защото те са изцяло обкръжени от едно общество, почиващо върху частната собственост върху производствените средства и върху паричния оборот, тъй че те са в състояние да смятат и да водят счетоводство, нещо което социалистическите предприятия в чисто социалистическа среда не биха могли.

Без стопанска сметка няма стопанство. В социалистическото общество, понеже провеждането на стопанската сметка е невъзможно, изобщо не може да има стопанство в нашия смисъл. В дребното и в второстепенни отделни неща може и занапред да се действа рационално. Но като цяло за рационално произвеждане вече не би могло да става дума. Не би имало средство да се разпознае кое е рационално, и тъй произвеждането не би могло съзнателно да се насочи към икономичност. Какво означава това, дори съвсем независимо от последиците за снабдяването на хората с блага, е ясно. Рационалността на действието се изтласква от областта, в която лежи нейната същинска територия. Ще има ли тогава изобщо още рационалност на действието, та дори изобщо още рационалност и логика в мисленето? Исторически човешкият рационализъм е израснал из стопанството. Ще може ли той изобщо още да се задържи, когато бъде изтласкан оттук?

За известно време все пак споменът за опитностите, събрани в течение на хилядолетия свободно стопанство, може да бъде в състояние да задържи пълния упадък на стопанското изкуство. Старите начини на работа ще бъдат запазени, не защото са рационални, а защото изглеждат осветени от преданието. Те междувременно ще бъдат станали ирационални, защото вече не отговарят на новите отношения. Поради общия упадък на стопанското мислене те ще претърпят промени, които ще ги направят неикономични. Снабдяването вече няма да протича анархично, това е вярно. Над всички действия, служещи на покриването на нуждите, ще властва заповедта на една върховна инстанция. Но на мястото на стопанството на анархичния начин на производство ще е застъпило безсмисленото поведение на един лишен от разум апарат. Колелата ще се въртят, но ще се въртят на празно.

Нека си представим положението на социалистическото общество. Там има стотици и хиляди работилници, в които се работи. Най-малкото от тях произвеждат готови за употреба стоки; в по-голямата част се произвеждат производствени средства и полуфабрикати. Всички тези предприятия стоят във връзка помежду си. Едно след друго всяко стопанско благо ги преминава, докато стане готово за наслада. Но в неуморния механизъм на този процес на стопанското ръководство липсва всяка възможност да се ориентира. То не може да установи дали по пътя, който трябва да измине, обработваното изделие не се задържа излишно, дали за неговото завършване не се прахосват труд и материал. Каква възможност би имало то да узнае дали този или онзи начин на произвеждане е по-изгодният? То може в най-добрия случай да сравни качеството и количеството на готовия за наслада краен резултат от произвеждането, но само в най-редките случаи ще бъде в състояние да сравни направените при произвеждането разходи. То знае точно към кои цели трябва да се стреми неговото стопанско управление или вярва, че знае, и трябва да действа съобразно с това, тоест трябва да постигне набелязаните цели с най-малки разходи. За да намери най-евтиния път, то трябва да смята. Тази сметка естествено може да бъде само ценностна сметка; без друго е ясно и не се нуждае от по-близко обосноваване, че тя не може да бъде техническа, не може да бъде изградена върху обективната потребителна стойност (полезната стойност) на благата и услугите.

В стопанския ред, почиващ върху частната собственост върху производствените средства, ценностната сметка се води от всички самостоятелни членове на обществото. Всеки участва в нейното осъществяване по двояк начин, веднъж като потребител, другия път като производител. Като потребител той установява поредността по ранг на готовите за употреба и за изразходване блага; като производител той въвлича благата от по-висок порядък в онова приложение, в което те обещават да дадат най-високия добив. С това и всички блага от по-висок порядък получават приличащата им се поредност по ранг съобразно моментното състояние на обществените производствени отношения и на обществените потребности. Чрез взаимодействието на двата ценностни процеса се осигурява стопанският принцип да достигне навсякъде до господство, както в потреблението, така и в произвеждането. Образува се онази точно степенувана система на цените, която на всекиго във всеки миг позволява да приведе собствената си нужда в съгласие с изчислението на икономичността.

Всичко това необходимо липсва в социалистическото общество. Стопанското ръководство може и да знае точно от какви блага най-неотложно се нуждае. Но с това то е намерило едва едната част от необходимото за стопанската сметка. Другата част, оценяването на производствените средства, то трябва да си спести. Стойността, която приляга на съвкупността от производствените средства, то е в състояние да установи; тя естествено е равна на стойността, която приляга на съвкупността от удовлетворените чрез нея потребности. То е в състояние и да изчисли колко голяма е стойността на отделно производствено средство, ако изчисли значението на отпадането на удовлетворяването на потребности, което възниква от неговото отстраняване. Но то не може да я сведе до един единен ценови израз, както това е в състояние да направи свободното стопанство, в което всички цени могат да се сведат до един общ израз в пари.

В социалистическото стопанство, което наистина не е необходимо напълно да премахне парите, но прави невъзможен израза на цените на производствените средства (включително на труда) в пари, парите не могат да играят никаква роля в стопанската сметка².

Нека помислим за изграждането на нова железопътна линия. Трябва ли тя изобщо да бъде построена, и ако да, коя от няколкото възможни трасета следва да се изгради? В свободното стопанство на размяна и пари сметката може да бъде направена в пари. Новата линия ще поевтини определени превози на стоки и сега може да се изчисли дали това поевтиняване е толкова голямо, че да надхвърля разходите, които изискват строежът и експлоатацията на новата линия. Това може да се изчисли само в пари. Чрез съпоставянето на различни по вид натурални разходи и натурални икономии тук не може да се стигне до целта. Ако няма възможност часовете труд от различно квалифициран труд, желязото, въглищата, строителните материали от всякакъв вид, машините и другите неща, които изискват строежът и експлоатацията на железниците, да бъдат сведени до общ израз, тогава сметката не може да бъде осъществена. Стопански рационалното трасиране е възможно само ако всички съответни блага могат да бъдат сведени до пари. Наистина, паричната сметка има своите несъвършенства и своите тежки недостатъци, но ние просто нямаме нищо по-добро, което да поставим на нейно място; за практическите цели на живота паричната сметка на едно здраво парично стопанство все пак е достатъчна. Откажем ли се от нея, тогава всяка стопанска калкулация става просто невъзможна.

Социалистическата общност, разбира се, ще съумее да си помогне. Тя ще произнесе властна дума и ще се произнесе за или против планирания строеж. Но това решение в най-добрия случай ще бъде взето въз основа на смътни оценки; никога то няма да бъде изградено върху основата на точна стойностна калкулация.

Статичното стопанство може да мине без стопанска сметка. Тук в стопанско отношение винаги се повтаря едно и също, и ако приемем, че първоначалното устройство на статичното социалистическо стопанство се извършва въз основа на последните резултати на свободното стопанство, тогава бихме могли в краен случай да си представим едно стопански рационално ръководено социалистическо производство. Но това е възможно именно само в мисълта. Съвсем независимо от това, че статично стопанство в живота никога не може да съществува, тъй като данните непрекъснато се променят, така че статиката на стопанисването е само – макар и необходимо за нашето мислене и за изграждането на нашето познание за стопанското – мисловно допускане, на което в живота не отговаря никакво състояние, ние все пак трябва да приемем, че преходът към социализма, вече вследствие на изравняването на различията в доходите и на обусловените от него размествания в потреблението, а оттам и в производството, променя всички данни по такъв начин, че свързването с последното състояние на свободното стопанство е невъзможно. Тогава обаче имаме пред себе си социалистически стопански ред, който плава в океана на възможните и мислими стопански комбинации без компаса на стопанската сметка.

Всяка стопанска промяна така се превръща в социалистическото общество в начинание, чийто успех не може нито предварително да бъде преценен, нито пък по-късно, ретроспективно, да бъде установен. Тук всичко опипва в тъмното. Социализмът е премахване на рационалността на стопанството.

Във всяко по-голямо предприятие отделните производствени единици или производствени отдели са до известна степен самостоятелни в счетоводството. Те взаимно си начисляват материали и труд и по всяко време е възможно за всяка отделна група да се състави особен баланс и стопанските резултати от нейната дейност да бъдат обхванати сметково. По този начин може да се установи с какъв успех е работил всеки отделен отдел и съобразно с това да се вземат решения за преустройството, ограничаването, закриването или разширяването на съществуващите групи и за устройването на нови. Известни грешки при такива изчисления, разбира се, са неизбежни. Те произтичат отчасти от трудностите, които възникват при разпределянето на общите разходи. Други грешки пък възникват от необходимостта в някои отношения да се смята с не съвсем точно установими данни, например когато при установяването на рентабилността на даден метод се изчислява амортизацията на използваните машини при допускане на определена продължителност на тяхната използваемост. Но всички подобни грешки могат да бъдат удържани в известни тесни граници, така че да не нарушават общия резултат на сметката. Това, което остава от несигурност, се отнася за сметка на несигурността на бъдещите обстоятелства, която в динамичното състояние на народното стопанство е необходимо дадена.

Сега изглежда сякаш напрашва се по аналогичен начин да се опита и в социалистическото общество със самостоятелно счетоводство на отделните производствени групи. Но това е напълно невъзможно. Защото онова самостоятелно счетоводство на отделните клонове на едно и също предприятие почива изключително на това, че именно в пазарната размяна за всички видове използвани блага и трудове се образуват пазарни цени, които могат да бъдат взети за основа на сметката. Където липсва свободната пазарна размяна, няма образуване на цени; без образуване на цени няма стопанска сметка.

Би могло например да се помисли да се допусне размяна между отделните производствени групи, за да се стигне по този път до образуването на разменни отношения (цени) и така да се създаде основа за стопанската сметка и в социалистическото общество. В рамките на единното стопанство, което не познава особена собственост върху средствата за производство, се конституират отделните работни групи като самостоятелно разпоредителни субекти, които наистина трябва да се държат според указанията на върховното стопанско ръководство, но взаимно си прехвърлят веществени блага и трудови услуги само срещу възнаграждение, което би следвало да се извършва в едно общо средство за размяна. Горе-долу така навярно си представят устройството на социалистическото производствено предприятие, когато днес се говори за пълно социализиране и тъй нататък. Но отново при това не може да се заобиколи решаващата точка. Разменни отношения на производителните блага могат да се образуват само на почвата на особената собственост върху средствата за производство. Ако »въглищната общност« доставя въглища на »желязната общност«, не може да се образува никаква цена, освен ако двете общности не са собственици на средствата за производство на своите предприятия. Това обаче не би било социализиране, а работнически капитализъм и синдикализъм.

За стоящия на почвата на трудовата теория за стойността социалистически теоретик, разбира се, въпросът стои съвсем просто. »Щом обществото влезе във владение на средствата за производство и ги използва за производство в непосредствено обобществяване, трудът на всеки, колкото и различен да е неговият специфично полезен характер, става от самото начало и пряко обществен труд. Количеството обществен труд, заключено в един продукт, тогава не се нуждае да бъде установявано по заобиколен път; всекидневният опит непосредствено показва колко от него е средно необходимо. Обществото може просто да изчисли колко работни часа са заключени в една парна машина, в един хектолитър пшеница от последната жетва, в сто квадратни метра плат от определено качество. ... Наистина и тогава обществото ще трябва да знае колко труд изисква всеки потребителен предмет за своето изготвяне. То ще трябва да устройва производствения план според средствата за производство, към които особено принадлежат и работните сили. Полезните ефекти на различните потребителни предмети, претеглени помежду си и спрямо необходимите за тяхното изготвяне количества труд, в крайна сметка ще определят плана. Хората решават всичко съвсем просто, без намесата на многопрославената ‚стойност‘«⁷.

Тук не е наша задача отново да изтъкваме критичните възражения срещу трудовата теория за стойността. Те могат да ни интересуват в тази връзка само дотолкова, доколкото са от значение за преценката на приложимостта на труда за стойностната сметка на едно социалистическо общество.

Трудовата сметка по първо впечатление взема предвид и природните, лежащи извън човека условия на производството. В понятието за обществено необходимото средно работно време законът за намаляващата възвръщаемост вече е взет предвид дотолкова, доколкото той става действен поради различието на природните производствени условия. Ако търсенето на дадена стока нараства и затова трябва да се привлекат за експлоатация по-лоши природни производствени условия, тогава нараства и обществено средно необходимото за производството на една единица работно време. Ако успее да се намерят по-благоприятни природни производствени условия, тогава обществено необходимото количество труд намалява⁸. Това вземане предвид на природните условия на производството обаче се простира точно дотолкова, доколкото то се изразява в промени на обществено необходимото количество труд. Отвъд това трудовата сметка не достига. Тя оставя съвсем без внимание изразходването на веществени производствени фактори. Нека обществено необходимото работно време, нужно за производството на двете стоки P и Q, да бъде по 10 часа за всяка. За производството както на една единица от P, така и на една единица от Q, освен труда да се използва и материалът a, от който една единица се произвежда за един час обществено необходим труд, и при това за производството на P са нужни две единици от a и освен това 9 работни часа, а за производството на Q – една единица от a и освен това 9 работни часа. В трудовата сметка P и Q се явяват като еквиваленти, в стойностната сметка P би трябвало да се оцени по-високо от Q. Онази е погрешна, единствено тази отговаря на същността и на целта на сметката. Вярно е, че това повече, с което стойностната сметка поставя P по-високо от Q, този материален субстрат »без намесата на човека от природата е наличен«⁹. Но ако той е наличен само в такова количество, че става предмет на стопанисване, той трябва и под някаква форма да влезе в стойностната сметка.

Вторият недостатък на трудовата сметка е невземането предвид на различното качество на труда. За Marx всеки човешки труд е икономически от един и същи вид, защото той винаги е »производително изразходване на човешки мозък, мускул, нерв, ръка и тъй нататък«. »Сложният труд важи само като потенциран или по-скоро умножен прост труд, така че едно по-малко количество сложен труд е равно на едно по-голямо количество прост труд. Че тази редукция постоянно се извършва, показва опитът. Една стока може да бъде продукт на най-сложния труд, нейната стойност я приравнява към продукта на простия труд и затова сама представлява само едно определено количество прост труд«¹⁰. Böhm-Bawerk не е неправ, когато нарича тази аргументация »теоретичен фокус с поразяваща наивност«¹¹. За преценката на твърдението на Marx спокойно може да се остави открит въпросът дали е възможно да се намери единна физиологична мярка на всеки човешки труд – както на физическия, така и на тъй наречения умствен. Защото е установено, че сред самите хора съществуват различия в способностите и умелостите, които водят със себе си това, че трудовите продукти и трудовите постижения имат различно качество. Това, което трябва да бъде решаващо за разрешаването на въпроса дали трудовата сметка е приложима като стопанска сметка, е дали е възможно различни по вид трудове да бъдат сведени до общ знаменател без посредстващото звено на оценяването на техните продукти от стопанисващите субекти. Доказателството, което Marx се опитва да приведе за това, се е провалило. Опитът наистина показва, че стоките, без оглед на това дали са продукти на прост или на сложен труд, се поставят в разменни отношения. Но това би било доказателство за това, че определени количества прост труд непосредствено се приравняват към определени количества сложен труд, само ако беше установено, че трудът е източникът на разменната стойност. Това обаче не само не е установено, а е именно това, което Marx с онези изложения тепърва иска да докаже.

Че в разменната размяна в работната заплата се е изградило отношение на заместване между прост и сложен труд – на което Marx на онова място не намеква – също толкова малко е доказателство за тази еднородност. Това приравняване е именно резултат от пазарната размяна, а не нейна предпоставка. Трудовата сметка би трябвало да установи произволно отношение за заместването на сложния труд с прост труд, което изключва нейната приложимост за стопанското ръководство.

Дълго време се смяташе, че трудовата теория на стойността е необходима на социализма, за да обоснове етически искането за обобществяване на средствата за производство. Днес знаем, че това е заблуда. Макар че мнозинството от нейните социалистически привърженици са я използвали по този начин и макар че дори самият Marx, при все че по принцип заемаше друга позиция, не успя да се предпази напълно от тази грешка, все пак е ясно, че, от една страна, политическото искане за въвеждане на социалистическия начин на производство нито се нуждае от подкрепа от трудовата теория на стойността, нито пък може да получи подкрепа от това учение, и че, от друга страна, и онези, които застъпват друго разбиране за същността и произхода на стопанската стойност, могат по убеждение да бъдат социалисти. Но в друг смисъл, различен от обичайно подразбирания, трудовата теория на стойността е вътрешна необходимост за онези, които застъпват социалистическия начин на производство. Социалистическо производство в голям мащаб би изглеждало рационално осъществимо само ако би съществувала обективно познаваема величина на стойността, която да прави възможна стопанската сметка и в стопанството без размяна и без пари. Като такава обаче мислимо би могъл да се вземе предвид единствено трудът.

В тясна връзка с проблема за стопанската сметка стои този за отговорността и инициативата в общественостопанското предприятие. Че »изключването на свободната инициатива и индивидуалната готовност за поемане на отговорност, на които се основават успехите на частното управление на стопанството« представлява най-голямата опасност за общественостопанските организации, сега се признава всеобщо³.

Повечето социалисти подминават този проблем с мълчание. Други пък смятат, че могат да приключат с него чрез позоваване на директорите на акционерните дружества. Та и те не са собственици на средствата за производство, а пък предприятията процъфтяват под тяхното ръководство. Ако на мястото на акционерите обществото встъпи в собствеността върху средствата за производство, нищо няма да се промени. Директорите няма да работят за обществото по-зле, отколкото за сметка на акционерите.

Трябва да различаваме две групи акционерни дружества и сходни предприятия. При едните – това са най-вече само по-малките дружества – в правната форма на акционерно дружество са обединени за съвместна предприемаческа дейност неколцина души – често това са наследниците на основателя на предприятието, често също и предишни конкуренти, които сега са се сдружили. Същинското ръководство и водене на сделките тук е в ръцете на самите акционери или поне на част от акционерите, които водят сделките в собствен интерес и в интерес на близки тям по родство акционери – съпруги, малолетни и т.н. Като членове на управителния съвет или на надзорния съвет, като директори, понякога и на юридически скромна длъжност, те самите упражняват решаващото влияние върху воденето на сделките. От това нищо не променя и обстоятелството, че понякога част от акционерния капитал се намира в ръцете на финансов консорциум или на банка. Тук акционерното дружество действително се различава от събирателното търговско дружество само по правната форма.

При големите акционерни дружества нещата стоят иначе. Тук само част от акционерите – едрите акционери – вземат участие в същинското ръководство на предприятието. Те по правило имат същия интерес от процъфтяването на предприятието, какъвто има всеки собственик. Но може да се случи те да имат други интереси, различни от тези на голямото множество дребни акционери, които, дори когато притежават мнозинството от акционерния капитал, са изключени от ръководството. Тогава може да се стигне до тежки сблъсъци, ако например сделките на предприятието се водят в интерес на ръководителите по начин, който поставя в неизгодно положение акционерите. Но както и да е, ясно е, че действителните властители в дружествата водят сделките в свой собствен интерес, независимо дали той съвпада с този на акционерите или не. За солидния управител на едно акционерно дружество, който не иска да реализира само мимолетна печалба, в дългосрочен план като цяло ще бъде изгодно винаги да отстоява само интереса на акционерите и да се въздържа от манипулации, които могат да им навредят. Това важи на първо място за банките и финансовите групи, които не искат да заложат на карта емисионния кредит, на който се радват сред публиката. Следователно не само етически подбуди са решаващи, когато акционерните дружества процъфтяват.

Всичко това се променя, когато едно предприятие бъде национализирано. С изключването на материалните интереси на частни лица изчезва движещата сила, и ако държавните и общинските предприятия изобщо процъфтяват стопански, то те дължат това на пренасянето на устройства от частни предприятия или на обстоятелството, че предприемачите, от които купуват средства за производство и суровини, отново и отново ги тласкат към реформи и нововъведения.

Че от общественостопанските предприятия не изхожда подтик към реформи и подобрения на производството, че те не са в състояние да се приспособяват към променящите се обстоятелства на потребностите, че те, с една дума, представляват мъртъв член в организма на народното стопанство – това сега, когато сме в състояние да хвърлим поглед назад към десетилетия държавно- и общинносоциалистически опити, е всеобщо признато. Всички опити да им се вдъхне живот досега са оставали напразни. Смяташе се, че това може да се постигне чрез реформи на заплащането. Искаха да заинтересуват ръководителите на тези предприятия от дохода и мислеха, че така ще ги приравнят с ръководителите на големи акционерни дружества. Това е голяма заблуда. Ръководителите на големите акционерни дружества са свързани с интересите на управляваните от тях предприятия по съвсем друг начин, отколкото това някога би могло да бъде случаят при публичните предприятия. Те или вече са притежатели на немалка част от акционерния капитал, или се надяват с течение на времето да станат такива. Освен това те са в състояние да реализират печалба чрез борсова игра със стойностите на своето предприятие. Те имат перспективата да предадат по наследство своята длъжност или поне да осигурят на наследниците си част от собственото си влияние. Не благодушният генерален директор, който по своя начин на мислене и по своите чувства донякъде наподобява публичния чиновник, е типът, на който водените в акционерна форма предприятия дължат своите успехи, а напротив – заинтересуваният чрез притежание на акции ръководител, промоутърът и комбинаторът, тоест тъкмо онези, чието изключване е целта на всички национализационни и одържавителни акции.

Изобщо не е последователно мислено в социалистически смисъл, когато се прибягва до подобни помощни средства, за да се осигури процъфтяването на стопански ред върху социалистическа основа. Целият социализъм – и този на Karl Marx и неговите ортодоксални привърженици – изхожда от схващането, че в социалистическото общество противоречие между интересите на отделните лица и тези на цялото изобщо няма да може да възникне. Всеки уж и в собствен интерес ще се старае да даде най-доброто от себе си, тъй като и той участва в дохода от цялата стопанска дейност. Напрашващото се възражение, че за отделния човек съвсем малко тежи дали самият той е прилежен и усърден, че за него е по-важно всички останали да бъдат такива – това възражение те или изобщо не вземат предвид, или го вземат предвид по недостатъчен начин. Те смятат, че могат да изградят социалистическото общество единствено върху категорическия императив. Колко лесно са свикнали да си го улесняват при това, показва най-добре навярно Kautsky, който издига твърдението: »Ако социализмът е обществена необходимост, тогава, ако би влязъл в конфликт с човешката природа, тя е тази, която би изтеглила по-късата клечка, а не социализмът«⁴. Това е най-чист утопизъм.

Но нека дори допуснем случая, че тези утопични очаквания на социалистите наистина биха могли да се сбъднат, че в социалистическото общество всеки отделен човек ще се старае да бъде дейностно зает с не по-малко усърдие, отколкото днес там, където е под натиска на свободната конкуренция – тогава едва остава да се реши проблемът с какво всъщност в социалистическото общество, което няма да познава стопанска сметка, ще се измерва успехът на стопанската дейност. Ако човек не е в състояние да си изясни рентабилността, той не може да действа стопански.

Един любим лозунг гласи, че в общественостопанските предприятия трябва да се мисли по-малко бюрократично и повече търговски, тогава те щели да работят точно толкова стопански, колкото и частните предприятия. Ръководните постове трябвало да се заемат с търговци, тогава доходът веднага щял да нарасне. Но »търговското« в никакъв случай не е нещо външно, което може да се пренася по желание. Търговското качество не е свойство на личността, което да се основава на вродена дарба или да се придобива чрез учене в търговско учебно заведение, чрез сътрудничество в търговска къща или чрез това, че самият човек известно време е бил предприемач. Търговското мислене и работа на предприемача произтичат от неговото положение в стопанския процес и се губят заедно с него. Ако назначим успешен предприемач за ръководител на общественостопанско предприятие, той може да донесе известен опит от предишното си положение и известно време още рутинно да го оползотворява. Но с встъпването си в общественостопанската дейност той престава да бъде търговец и става бюрократ като всеки друг служител на публичната служба. Не познаването на счетоводството, на организацията на производството и на търговския епистоларен стил, не завършването на търговска висша школа правят търговеца, а неговото характерно положение в производствения процес, което прави интереса на предприятието да съвпада със собствените му интереси. Затова не е решение на проблема, когато Otto Bauer в наскоро публикувания си труд предлага ръководителите на националната централна банка, на която следва да бъде поверено ръководството в стопанския процес, да бъдат посочвани от колегия, в която трябвало да участват и представители на преподавателския състав на търговските висши школи⁵. Така призованите директори може да са най-мъдрите и най-добрите, подобно на философите на Plato, но търговци те никога не могат да бъдат в своите длъжности като ръководители на едно социалистическо общество, дори и преди това да са били такива.

Всеобща е оплакването, че на ръководствата на общественостопанските предприятия липсва инициатива. Смята се, че това би могло да се отстрани чрез промени в организацията. И това е тежка заблуда. В едно общественостопанско предприятие не може ръководството да се постави изцяло в ръцете на един човек, защото трябва да се опасяваш, че той ще допусне грешки, които ще причинят тежка вреда на общността. Но ако направиш решаващите решения зависими от гласувания в колегии или от съгласието на горестоящи инстанции, тогава тъкмо на инициативата на отделния се поставят прегради. Колегиите рядко са склонни да въвеждат смели нововъведения. Липсата на свободна инициатива в публичното предприятие не се основава на недостатъци на организацията; тя е заложена в самата същност на това предприятие. Не върви да се повери на чиновник, бил той и колкото си ще високопоставен, свободното разпореждане със средства за производство, и то толкова по-малко, колкото по-силно го заинтересуваш материално от добрия изход на неговата дейност. Защото за загуби безимотният ръководител практически винаги може да бъде подведен под отговорност само по морален начин. На материалния шанс за печалба би се противопоставял следователно единствено морален шанс за загуба. Собственикът напротив сам носи отговорност, защото вредата, която възниква от провалили се начинания, на първо място я усеща самият той. Тъкмо в това се състои характерната разлика между либералния и социалистическия начин на производство.

Откакто най-новите събития в Русия, Унгария, Германия и Австрия помогнаха на социалистическите партии да дойдат на власт и с това приближиха съвсем непосредствено осъществяването на социалистическата програма за обобществяване, и марксистките автори започнаха по-отблизо да се занимават с проблемите на устройството на социалистическото общество. Но и сега те все още предпазливо отбягват кардиналните въпроси, оставяйки на презрените »утописти« да се занимават с тях. Самите те предпочитат да се ограничат с това, което следва да се прави най-напред; те предлагат винаги само програми за пътя към социализма, не за самия социализъм. Само едно можем да съзрем от всички тези съчинения – че голямият проблем за стопанската сметка в социалистическата държава по никакъв начин не е достигнал до тяхното съзнание.

Като последна и решаваща стъпка към осъществяването на социалистическата програма за обобществяване Otto Bauer представя обобществяването на банките. Когато всички банки бъдат обобществени и слети в една-единствена централна банка, тогава нейният управителен съвет ще се превърне във »върховен стопански орган, в най-висшия ръководен орган на цялото народно стопанство. Едва чрез обобществяването на банките обществото придобива властта да ръководи своя труд планомерно, да го разпределя планомерно между отделните отрасли на производството, да го пригажда планомерно към потребностите на народа«¹⁵. За паричния ред, който трябва да владее в социалистическото общество след осъществяването на обобществяването на банките, у Bauer не става дума. Подобно на другите марксисти и той се стреми да покаже колко просто и от само себе си разбиращо се бъдещият социалистически обществен ред се разгръща от условията на развития капитализъм. »Достатъчно е властта, която днес акционерите на банките упражняват чрез избираните от тях управителни съвети, да бъде прехвърлена на представителите на цялата народна общност«¹⁶, за да бъдат социализирани банките и с това да бъде положен последният камък в зданието на социализма. При това Bauer оставя читателите си напълно в неведение, че същността на банките се изменя изцяло чрез обобществяването и сливането в една-единствена централна банка. Веднъж погълнати всички банки в една-единствена банка, тяхната същност е напълно преобразена; те тогава са в състояние да издават средства за обращение без всякакво ограничение. С това паричният ред, какъвто го имаме днес, отпада от само себе си¹⁷. Но ако освен това единствената централна банка бъде обобществена в едно и без друго вече напълно социалистическо общество, тогава пазарният оборот се премахва и всеки разменен оборот се отменя. Тогава банката престава да бъде банка, нейните специфични функции угасват, защото за тях в такова общество изобщо няма вече място. Може и да се запази названието банка, върховното стопанско ръководство на социалистическото общество да се нарича банкова дирекция и тя да установи седалището си в сграда, която по-рано е била заемана от банка. Но банка тя вече не е, тя не изпълнява нито една от онези функции, които банките изпълняват в стопанския ред, почиващ на частната собственост върху средствата за производство и на употребата на едно всеобщо средство за размяна, парите. Тя вече не отпуска кредити, защото в социалистическото общество, разбираемо, не може да има кредити. Сам Bauer не казва какво е банка, но в съчинението си въвежда главата за обобществяването на банките с изреченията: »Всички налични капитали ... се стичат при банките«¹⁸. Не трябваше ли той като марксист да си постави въпроса каква ще бъде дейността на банките след отмяната на капиталното отношение?

В подобна неяснота изпадат и всички други автори, които се занимават с проблемите на устройството на социалистическото общество. Те не виждат, че чрез изключването на размяната и на пазарното образуване на цените се премахват основите на стопанското изчисление и че на тяхно място би трябвало да се постави нещо друго, ако не искаме цялото стопанство да бъде отменено и да настъпи пълен хаос. Смята се, че социалистическите институции биха могли да се образуват без затруднение от тези на частнокапиталистическото стопанство. Това в никакъв случай не е вярно. Направо гротескно обаче става това, когато се говори за банки, за банково ръководство и тям подобни в социалистическото общество.

Позоваването на условията, които се образуваха в Велика Русия и Унгария под властта на съветите, не означава нищо. Това, което виждаме там, не е нищо друго освен картината на унищожението на един съществуващ ред на обществено производство, на чието място идва затвореното селско домакинско стопанство. Всички производствени отрасли, почиващи на общественото разделение на труда, се намират в пълно разложение. Това, което става под властта на Lenin и Trotzki, не е нищо освен разрушение и унищожение. Дали социализмът непременно трябва да повлече тези последици, както смятат либералите, или дали това е само последица от обстоятелството, че Съветската република е воювана отвън, както твърдят социалистите, е въпрос, който не ни интересува тук. Установимо е само, че социалистическото общество на съветската власт изобщо не е засегнало проблема на стопанското изчисление и не е имало и повод да го засегне. Защото там, където в Съветска Русия въпреки всички забрани на правителството все още изобщо се произвежда за пазара, се изчислява и в пари, защото дотолкова още съществува частна собственост върху средствата за производство и стоки се продават срещу пари. И правителството не може да се изплъзне от това, дори то потвърждава, като само увеличава количеството на обращаемите пари, необходимостта да се задържи паричният ред поне за времето на прехода.

Че същността на проблема, за който става дума, в съветската държава още не е излязла видимо наяве, най-добре показват изложенията на Lenin в съчинението му за »Най-близките задачи на съветската власт«. В разсъжденията на диктатора постоянно се връща мисълта, че най-близката и най-неотложна задача на руския комунизъм е »организацията на отчетността и на контрола в предприятията, в които вече капиталистите са експроприирани, и във всички останали стопански предприятия«³⁹. Но Lenin е далеч от това да съзнае, че тук става дума за един съвсем нов проблем, който не може да бъде решен с духовните средства на »буржоазната« култура. Като истински реалполитик той не мисли отвъд задачите на следващия ден. Той вижда около себе си все още паричния оборот и не забелязва, че с напредването на социализацията и парите трябва да загубят положението си на всеобщо употребявано средство за размяна дотолкова, доколкото изчезват частната собственост и заедно с нея размяната. »Буржоазното« счетоводство, което изчислява в пари, Lenin иска отново да въведе в съветските предприятия, това е смисълът на изложенията му. Затова именно той иска отново да приеме на милост »буржоазните специалисти«²⁰. Впрочем Lenin не забелязва точно толкова, колкото и Bauer, че в социалистическото общество функцията на банките в сегашния ѝ смисъл е немислима. Той иска да продължи по-нататък »одържавяването на банките« и да пристъпи »към превръщането на банките във възлови пунктове на общественото счетоводство при социализма«²¹.

Изобщо представите на Lenin за стопанството на социализма, към който се стреми да поведе народа си, са доста неясни. »Социалистическата държава«, смята той, »може да възникне само като мрежа от производствено-консумиращи комуни, които съвестно водят отчет на своето производство и своя консум, стопанисват труда икономично, неотклонно повишават производителността на труда и с това постигат възможността да съкратят работния ден до седем, до шест часа и до още по-малко«²². »Всяка фабрика, всяко село изглежда като производствено-консумираща комуна, която има правото и задължението по свой начин да прилага общите съветски законови разпоредби (по свой начин', не в смисъл на тяхното нарушаване, а в смисъл на различието на формите на тяхното осъществяване в живота) и по свой начин да решава проблема за изчисляването на производството и разпределянето на произведенията²³. »Образцовите комуни трябва и ще служат на изостаналите комуни като възпитатели, учители и подбудители.« Успехите на образцовите комуни ще се оповестяват в всички подробности, за да станат добър пример. Комуните, които показват добри »делови резултати на стопанството«, ще се възнаграждават незабавно »чрез съкращаване на определено време от работния ден, чрез повишаване на заработка, чрез предоставяне на по-голямо количество културни и естетически блага и ценности и т.н.«²⁴.

От това се вижда, че идеалът на Lenin е едно обществено състояние, в което средствата за производство са собственост на цялото общество, не собственост на отделни окръзи, общини или дори на работниците на предприятието. Неговият идеал е социалистически, не синдикалистки. При марксист, какъвто е Lenin, това не би трябвало да бъде особено подчертавано. Това е забележително не у теоретика Lenin, а у държавника Lenin, водача на синдикалистката и дребноселска руска революция. Но засега имаме работа само с автора и можем да разглеждаме идеала му сам по себе си, без да се оставяме да бъдем смущавани от картината на действителността. Всяко отделно земеделско или индустриално едро предприятие образува съответно звено на голямата трудова общност. Заетите в него притежават правото на самоуправление; те имат широко влияние при устройването на производството и след това отново при разпределянето на отредените им за консум блага. Но средствата за труд са собственост на цялото общество, и затова и продуктът се пада на обществото, за да разполага то с неговото разпределение. Как сега, трябва сега да се запита, ще се изчислява в стопанството в така организираното социалистическо общество? На това Lenin дава само един съвсем недостатъчен отговор, като сочи към статистиката. Трябвало статистиката »да се внесе в масата, да се направи народна, така че трудещите се постепенно сами да се научат да разбират и да виждат как и колко трябва да се работи, как и колко може да се почива, – така че сравнението на деловите резултати на стопанството на отделните комуни да стане предмет на всеобщ интерес и на изучаване«²⁵. От тези оскъдни загатвания не може да се извлече какво си представя тук Lenin под статистика, дали мисли за парично изчисление или за натурално изчисление. Във всеки случай трябва да препратим към онова, което беше казано по-горе за невъзможността в едно социалистическо общество да се разпознаят парични цени на производствените блага и за трудностите, които стоят пред натуралното изчисление²⁶. За стопанското изчисление статистиката би била приложима само ако би могла да изведе отвъд натуралното изчисление, малката пригодност на което за тези цели доказахме. Това естествено не е възможно там, където в оборота не се образува никакво разменно отношение на благата.

Предвид на това, което можахме да установим в досегашните изложения, трябва да направи впечатление, че защитниците на социалистическия начин на производство претендират за него, в сравнение със стопанския строй, почиващ на частната собственост върху средствата за производство, предимството на по-голяма рационалност. В рамките на този труд не се налага да се занимаваме с това мнение дотолкова, доколкото то се подкрепя с твърдението, че в либералното стопанство рационалността на стопанисването непременно не може да бъде съвършена, защото действат определени сили, които възпрепятстват нейното осъществяване. Тук може да ни занимава само стопанско-техническата обосновка на това мнение. Пред застъпниците на това учение се носи едно неясно понятие за техническа рационалност, която трябва да стои в противоположност на стопанската рационалност, за която също не си съставят точна представа. Обичайно се пренебрегва, че »всяка техническа рационалност на производството е едно с малката височина на специфичния разход при произвеждането«²⁷. Пренебрегва се, че техническото изчисление не е достатъчно, за да се разпознае »степента на всеобща целесъобразност и крайна целесъобразност«²⁸ на един процес, че то винаги може само да степенува отделни процеси според тяхното значение, но никога не ни довежда до онези съждения, които се изискват от цялостното стопанско положение. Само чрез това, че техниката е в състояние да се ориентира по рентабилността, се преодоляват трудностите на обмислянето, които произтичат от усложнеността на взаимовръзките между огромната система на днешното производство, от една страна, и потребността и работоспособността на предприятията и стопанските единици, от друга, може да бъде придобит онзи поглед върху цялостното положение, който изисква стопански рационалното действие²⁹.

Това е неясната представа за един примат на обективната потребителна стойност, от която тези теории са обладани. В действителност обективната потребителна стойност може да придобие значение за стопанството, за стопанското ръководство, само чрез влиянието, което тя оказва върху образуването на разменните отношения на стопанските блага посредством субективната потребителна стойност. Намесва се и една втора неясна представа: личното съждение на наблюдателя за полезността на благата, което стои в противоположност на съждението на множеството, участващо в стопанския оборот. Ако някой намира за »нерационално« да се изразходва за пушене, пиене и подобни наслади толкова, колкото в народното стопанство се изразходва за тях, то от гледна точка на неговата лична оценка той несъмнено има право. Но при това той пренебрегва, че стопанството е само търсене на средства и че рангредът на крайните цели, въпреки всички рационални съображения, които влияят върху тяхното поставяне, е дело на волята, а не на познанието.

Осъзнаването на факта, че в социалистическото общество не е възможно рационално стопанство, естествено не може да говори нито в полза, нито против социализма. Който по етически съображения е готов да защитава социализма дори при предпоставката, че чрез общата собственост върху производствените блага снабдяването на хората със стопански блага от първи ред ще намалее, или който, воден от аскетични идеали, иска социализма, няма да се остави да бъде повлиян в стремежа си от това. Още по-малко това би могло да възпре онези културни социалисти, които, подобно на Muckle, очакват от социализма преди всичко „избавление от най-страшното от всички варварства: капиталистическия рационализъм“⁶. Но който се надява, че социализмът ще донесе рационално стопанство, ще бъде принуден да подложи възгледите си на проверка.